Хатидже султан ханъм – дарение, проклятие и признателност
В историята на Самоков има една загадъчна, интересна личност с почти приказно житие - Хатидже султан ханъм. Напълно и незаслужено забравена от самоковци, а би трябвало да са й признателни. Името подсказва, че става въпрос за туркиня. Туркиня, но не съвсем. Дори по национално самосъзнание – стопроцентова благородна българка.
Дъщеря на богат самоковски турчин и майка българка, невероятно красива, на 16 години тя е проводена в Истанбул и приета в харема на султана. Приказната й красота я прави любимата ханъма на управляващия турската империя. Майчината кръв и възпитание, както и споменът за красивия роден град, я оставя българка до края на живота й.
За да покаже благодарност и уважение към любимата си ханъма, султанът й дарява Северна Рила планина. И когато България вече е свободна от турското робство, през1879 г., на преклонна възраст, Хатидже султан ханъм се завръща в родния град със султанския ферман и желанието да умре и да бъде погребана на родна земя.
Хатидже султан ханъм води дълги дела за доказване на своята собственост, с което си навлича омразата на тогавашната самоковска управа и когато узаконява своето имане, прави едно странно завещание. Дарява многобройните си гори и земи на Самоковската община, като освен дарителска воля, прави и проклятие. Това е времето, когато на Хатидже султан ханъм и през ум не й е минавало, че в тези гори могат да се построят привлекателни планински курорти, които да посещават туристи от целия свят. В дарителската си воля завещава: дървеният материал да се използва за строителството на мостове и пътища, на училища и молитвени домове, на къщи и приюти за бедните. “Парите от продажбите на трупите да се дават за храна на гладните и нуждаещите си”.
Такава е волята на дарителката, но тя прави и проклятие: „А който използва моето имане за лично облагодетелстване, за собствено забогатяване и благоденствие, да го настигнат светкавиците и гръмотевиците на Аллаха”.
Колкото човек да не вярва в такива неща, клетви и проклятия, случващото се след това го разколебава.
На Девети септември1944 г. собствениците на чорбаджийските вили в Боровец /Чамкория/ се разделят с имането си, а по-голямата част от тях – и с живота си. Проклятието продължава. Петдесет години по-късно Боровец сполучливо е наречен „Долината на щастливите вдовици”. Не ми се иска да изреждам имената на първите собственици след дивата приватизация, тъй като след всяко име трябва да пиша „Лека му пръст!”.
Историята за Хатидже султан ханъм има и едно съвременно продължение. Приказно и символично, какъвто всъщност е целият живот на тази загадъчна самоковка.
През2004 г. при мен в Общината дойде скулпторът проф. Величко Минеков, мой стар приятел, който повече от 40 години прекарва лятото в скромната си самоковска къща. Пихме по кафе и от дума на дума заприказвахме за паметника на Мара Малеева /съпругата на Тодор Живков/ в село Говедарци, демонтиран в първите години на демокрацията. Казах му, че скулптурата се намира в един от складовете на “БКС”.
- Аз съм автор на паметника и много ми се иска да не отиде за скрап. Кажи ми колко струва да го откупя от Общината – сподели Минеков.
- И каквато и цена да ти кажа, общинските съветници ще ме обвинят в далавера. По-добре е да направим някаква трампа. Можеш ли да предложиш друга скулптура?
- Имам интересна статуя на жена и е тук, в Самоков. Ела да я видиш.
Не знам защо, но щом видях скулптурата, тя се покри с образа, който мислено си бях изградил за Хатидже султан ханъм. Представях си я като красива българка без фередже и шалвари.
- Става – казах му веднага. – Даже знам и мястото, на което ще я сложим.
В един от старите самоковски документи се казва, че бащината къща на Хатидже султан ханъм се е намирала на стотина крачки от градския хамам по посока на Шарената джамия. Когато започнахме изграждането на сегашния площад, основите на старата турска баня излязоха там, където в момента е паметникът на Отец Паисий, а Шарената джамия се е намирала на мястото на историческия музей. Още тогава бях преценил, че бащината къща на загадъчната самоковка е била пред входа на Общината, затова и казах на скулптора, че знам къде ще бъде поставена фигурата.
Когато сложихме скулптурата на „случайно” избраното място, проф. Минеков възкликна:
- Как чудно пасна, все едно за тук съм я правил.
- И аз мисля, че точно за това място е правена – отговорих загадъчно и деликатно на професора.
С никого не съм споделял тази история. За първи път я правя публично достояние и не мога да преценя одобрение или упреци ще получа от самоковци за това символично почитане на една напълно забравена, но заслужаваща почит самоковка.
Христо Ярловски
