Самоковските „толумбаджии”
„Джамията на пашата” – най-голямата от дванадесетте джамии в Самоков, се е намирала там, където днес е паркингът на кръстовището при улица „Македония” и началото на улица „Житна чаршия” – подхода към градския пазар от запад. Джамията, с огромна за времето си молитвена зала, с най-високото минаре в Самоков, е била забележително постижение на мюсюлманската архитектура и една от най-внушителните сгради в европейската част на турската империя.
Този основен молитвен дом за самоковските турци, а по това време те са били около пет хиляди души, е бил изграден от искърски камък и печени тухли. Многобройните сводове и покривният купол са били оформени от естествено извити иглолистни дървета, добити в района на изворите на река Марица, понеже се смятало, че там расте най-качествената дървесина. В една легенда се разказва, че необходимите дървета предварително били набелязвани, а ги отсичали през нощта на 21 срещу 22 юни, тъй като е доказано, че в най-късата нощ на годината стъблата на дърветата издърпват най-много смола от корените и добитата тогава дървесина е най-трайна и здрава.
Джамията първоначално е изградена от някой си Сюлейман ефенди, а през1834 г. по поръчение на Хюсреф паша е разширена и обновена.
След Освобождението в Самоков почти не остават турци и „джамията на пашата” престава да изпълнява предназначението си на молитвен дом. В просторния салон самоковци организират градски тържества и събрания, вечеринки, младежки забави.
Администрацията на Американския колеж, който още от1869 г. се е настанил в Самоков, внася киномашина и за първи път в България самоковци се дивят на откритието на братя Люмиер – киното, в огромната молитвена зала на джамията.
Независимо от полезните функции, които са предали на джамията, тя е трън в очите на нашенци – напомня им за доскорошното робство и една нощ огромната постройка пламва.
По това време думата пожарникар още не е получила гражданственост, а самоковци викат на огнеборците толумбаджии – от толумби, така се наричали продълговатите огромни бъчви, качени на волски впрягове, с които се доставяла водата до пожара.
Та, толумбаджиите със себеотрицание и артистичност, на която биха завидели и най-добрите буфосинхронисти, пръскат горящата джамия и колкото повече я пръскат, тя по-силно гори.
До сутринта от сградата и минарето остават купища камъни, тухли, керемиди и пепел. Посветените в заверата занаятчии и търговци от чаршията си шушукат на ухо: „Кмето нареди на толумбаджиите да напълнят толумбите с газие /газ/, а еснафо го плати...”
Христо Ярловски
