Самоковските паметници
Скулптурните фигури в един град освен неговата памет са и емблеми, с които той остава в спомените на туристите, на хората, преминали през него.
Спомням си времето, когато градът по необясними за мен причини беше беден на такива паметници, те почти липсваха – нещо необичайно за един буден възрожденски град.
Единственото изключение правеше читалището-паметник „Отец Паисий”. Историята на този внушителен и запомнящ се мемориален комплекс е следната:
Идеите на самоковското гражданство за построяване на масивна читалищна сграда и на военните от самоковския гарнизон за поставяне на паметник на загиналите във войните /Балканска, Междусъюзническа и Първа световна/ офицери и войници от гарнизона през 1919 година са обединени. Взето е съвместно решение за построяване на читалище-паметник.
В протокола на учредителното събрание е записано: „За увековечаване паметта на геройски загиналите за защитата и величието на отечеството воини от 22, 50 и 54 пехотни, 7 и 17 артилерийски полкове да се построи един културен паметник в центъра на Самоковска околия – гр. Самоков, достъпен за всички граждани, военни и населението от околията”.
Читалищната сграда е проектирана от софийския архитект Коста Николов, а фигурите, барелефите, надписите и художественото оформление са дело на скулпторите Никола Ножаров, българин, и Ликучо Андреани, италианец.
Върху 40 плочи от италиански мрамор са изписани имената на 1019 офицери, подофицери и войници от самоковска околия, загинали в битките при Булаир, кота 1050, Криволак, Калиманица.
Комитетът за изграждане на паметника взима такова решение: загиналите от населени места, които не са участвали във финансирането на строежа, няма да бъдат изписани върху възпоменателните стели. И действително, липсват имената на загиналите герои от няколко села.
Извършена е огромна организаторска дейност за набиране на средства, снабдяване с материали и реализиране на самия строеж.
Сградата в основни линии е завършена през1925 г., а скулптурните фигури, барелефите, стелите с имената на загиналите и цялото художествено оформление – външно и вътрешно, през1929 г.
Десетгодишното строителство е съпътствано от скандали за злоупотреби с финансови средства, оскъпяване и забавяне на строителството, некачествени работи и какво ли още не, което ще рече, протекло е съвсем нормално – по самоковски.
На по-късен етап голяма част от скулптурните фигури в Самоков не са правени за града, а случайно са попаднали тук.
Паметникът по пътя за София, представляващ майка със знаме и дете, е в чест на разстреляните самоковци край Крива вада. Той не е правен за там. Бил е поръчан за септемврийци от Врачанско и след като не са го одобрили поръчителите, е монтиран в Самоков.
По-старите самоковци си спомнят фигурата на жена с амфора, която беше местена на различни места в центъра на града и накрая монтирана в Белчин бани, където е и в момента. Всъщност тази фигура е поръчана от друг град, но преди самото й завършване с непремерен удар скулпторът отцепва едната й гърда. Впоследствие скулпторът оформя по-малък бюст и дава фигурата на Самоков безплатно.
Едно от най-големите достижения на българското пластично изкуство – паметникът на Захари Зограф пред музея, също не е поръчано от самоковци. Този паметник е трябвало да краси градинката до Художествената академия в София. Само че авторът му при една творческа командировка в САЩ през шейсетте години на миналия век забравя да се върне в България. Паметникът дълго се търкаля по складовете и едва при учредяване на самоковската национална награда за живопис „Захари Зограф” със съдействието на Людмила Живкова, по това време председател на Комитета за култура, скулптурата на невъзвращенеца е поставена в Самоков.
В „зората на демокрацията” – началото на деветдесетте години, това изключително произведение на изкуството за малко не сподели съдбата на много бронзови фигури – да отиде за скрап.
Една вечер двама „предприемчиви” роми вдигат монтираната върху тухлен пиедестал фигура и я понасят към “Махалата”. По-късно служителите от полицейския патрул ми разказваха:
- Гледаме точно пред входа на полицията двама пияни цигани носят един още по-пиян. Направи ни впечатление, че тоя в средата е прекалено едър за жител на циганската махала, а и дрехите му не са такива. Спряхме ги за проверка и що да видим – носят паметника на Захари Зограф…
Впоследствие фигурата беше здраво укрепена върху масивни гранитни плочи – някогашния постамент на паметника на Мара Малеева в Говедарци.
Същата „съдба” беше подготвена по това време и за козела при Автогарата, само че там „предприемчивата” група беше от Драгушиново. Отново полицейски патрул спаси доста изпочупената при пренасянето й скулптура.
След възстановяването козелът – дело на благоевградски скулптор, беше монтиран устойчиво върху докараната специално от района на с. Бели Искър морена. При монтажа задната страна на морената пропадна и сега, както сполучливо се изрази един самоковец, „скулптурата прилича на дърпащ се пръч пред вратата на кланица”.
Паметникът на Чакър войвода пред читалището е поръчан от самоковци и правен за Самоков.
Идеята за този паметник дойде от големия български писател Николай Хайтов, който в житието си има и няколко самоковски години. При едно посещение в общината по негов личен проблем /прекалено личен и интимен, за да го споменавам/ той ми подхвърли:
- Вие имате един невероятен герой – Чакър войвода, и крайно време е да му отдадете заслуженото…
Решихме да издигнем паметник на войводата. тогавашният архитект на общината Петко Маринов предложи:
- Имам един приятел, млад и начинаещ скулптор, ще го направи почти без пари.
Понеже и ние, самоковските управленци, по това време бяхме „неулегнали” младежи, при многобройните обсъждания на проекта давахме на скулптора препоръки от рода на: „Мушни му един пищов в пояса”, „Забоди един ятаган”, „Накриви му капата”… Въпреки не до там професионалните напътствия, паметникът стана хубав. Открихме го на 2 юни1990 г., а Николай Хайтов произнесе на тържеството прочувствено и запомнящо се патриотично слово.
След повече от двадесет години случайно се срещнахме с някогашното „младо скулпторче”, а сега - именит професор, преподавател на студенти, и дълго се смяхме на напътствията, които му давахме при първата му професионална поръчка.
Една от най-внушителните скулптурни фигури в центъра на града е тази на Борис Хаджисотиров, намираща се между бившето кино и някогашния дом на българската армия. Този паметник, поръчан в края на седемдесетте години, дълго се пазеше в складовете на „БКС” в очакване да бъде оформена централната градска част. Монтирахме го набързо в края на1989 г. Толкова набързо, че дори не сложихме надпис /всъщност това го спаси от разрушаване в началото на деветдесетте години/.
В края на1991 г. /по това време вече бях директор на банка ДСК/ при мен в канцеларията дойде група от току що появилите се „демократи” и започнаха от вратата:
- А бе, Ярловски, по твое време се направи тоя паметник отсреща. Спомняш ли си на кого е?
- А защо се интересувате? – попитах ги аз.
- Ние сме работна група, дето трябва да определим кои паметници са комунистически, за да ги бутнем…
Светкавично съчиних отговора:
- Не знаете ли, това е паметникът на големия български художник Владимир Димитров-Майстора – този, дето е рисувал красивите българки от кюстендилско с ябълките. Не виждате ли, че в ръката си държи картина, свита на руло /на времето авторът на паметника ми разказваше, че в ръката на Борис Хаджисотиров е сложил вестник „Самоковска комуна”…/.
Хората, явно удовлетворени от отговора, си заминаха. След няколко дни един от групата – Марин Нинов, ме заговори:
- Добре, че те попитахме, щяхме да направим пакост. Аз го проучих тоя – Майсторо, бил е от нашите – земеделец, николапетковист…
След време, когато политическото противоборство и рушителство поулегнаха, при управлението на Симеон Сакскобургготски, на паметника сложихме надписа. Вярно, Мастора е велик художник, но въпреки приликата, паметникът не беше негов.
В материала за Хатидже султан ханъм разказах историята за фигурата на жената пред входа на сградата на общината – една скулптура, която беше трампена за паметника на Мара Малеева. Тогава някои от общинските съветници ме упрекнаха: „Сменил си кон за кокошка, паметникът на Мара Малеева е два пъти по-тежък от тоя на „бременната мома” пред общината…”
Направих нещо от което и сега се срамувам. Отидох при проф. Величко Минеков и го помолих: „Бай Вельо, за да затворим устата на едни хора, сложи още нещо към „бартера”…
Професорът се усмихна благородно и предложи една по-малка пластика, като ми разказа и нейната история.
„Изгряващото слънце на победата” – това е пластиката, експонирана върху колона в началото на пешеходното ларго от северната страна на ДНА.
В началото на седемдесетте години, когато беше построен подлезът пред Орлов мост, е замислено изграждането на представителен параден вход към Парка на свободата /сега Борисовата градина/ - каквито входове има пред известните европейски паркове. Основната скулптурна фигура, само че десетократно увеличена, е трябвало да бъде именно тази композиция. Впоследствие столичното кметство се отказва от идеята и при скулптора останал проектът, който сега краси центъра на Самоков.
На градския площад стои внушително скулптурата на Отец Паисий. Този паметник също има своята интересна история.
Още през1962 г., когато се чества 200-годишнината от написването на „История славянобългарская” Общинският съвет в Самоков взима решение за издигане на паметник на хилендарския монах под предлог, че неговото предполагаемо родно място е самоковското село Доспей. В триъгълника пред Чорбаджийската фурна – там, където в момента е чешмичката-фонтанче, е отлят постаментът, поръчан е и паметникът, но от ЦК на БКП категорично забраняват поставянето на паметник на Отец Паисий в Самоков.
В писмото до Общината е записано: „Решението за родното място на Отец Паисий – гр. Банско, е политическо, взето е с цел доказване на българската принадлежност на македонското население, поради което в Самоков не може да има такъв паметник”.
При едно от връчванията на наградата за живопис „Захари Зограф” подхванахме разговора за паметника на Отец Паисий пред акад. Светлин Русев. Той ни подхвърли:
- Знаете ли, че в складовете на Националната художествена галерия има много хубава скулптура на Отец Паисий и мисля, че автор е вашият човек проф. Величко Минеков…
Проф. Минеков потвърди, че действително преди години Националната художествена галерия е откупила тази фигура и изрази готовност да съдейства паметникът да бъде поставен там, където най му приляга – в Самоков.
С галериста Иво Масларски направихме среща с ръководството на галерията, но тук възникна проблем. Преди няколко години скулптурата е била поставена в софийския квартал „Красно село” – върху постамента на демонтиран в първите години на демокрацията партизански паметник. Ръководството на София /кмет тогава беше Стефан Софиянски/ категорично се противопостави на преместването на паметника в Самоков, въпреки че скулптурата не е на софийската община.
Тогава беше замислена операция „Отец Паисий”.
С ходатайството на акад. Русев и проф. Минеков от софийската галерия се съгласиха да предоставят друг паметник, който да бъде поставен в „Красно село” – на мястото на паметника на Паисий.
С цел предотвратяване на конфликт между софийската и самоковската община с ръководството на „операцията” беше натоварен галериста Иво Масларски – човек с по-неутрална професия.
Рано сутринта, в 5 часа, преди столичани да са се събудили, тежката техника – камиони и кранове /осигурени от ръководителя на фирма „Бекастрой” Емил Николов, който беше посветен в „заверата”/ дебаркира в центъра на София. От склада на галерията срещу бившия мавзолей е натоварен „бартерният паметник”. След това пред градинката в „Красно село” изчакват софиянци да отидат на работа и в промеждутъка преди пенсионерите да са излезли на припек в градинката, демонтират фигурата на Отец Паисий и поставят на нейно място другия паметник. Операцията за малко да бъде провалена от ранобуден пенсионер, който се опитва да заснеме „вандалщината”. На него убедително му е обяснено, че това са служители на общинското предприятие „Софийски паметници” /няма такова предприятие/, които съгласно решение на столичния съвет разместват паметниците с цел разкрасяване на София.
Паметникът благополучно бе транспортиран и монтиран на самоковския площад. По-късно изпратихме благодарствено писмо до Националната художествена галерия за съдействието и съгласието тази нейна собственост да бъде експонирана в Самоков.
През2008 г. беше решено в началото на ул. „Христо Ботев” в горната част на града да се постави скромен паметник на този национален герой.
Паметникът беше поръчан и заплатен предварително с уговорката, че ще е готов за 2 юни – Деня на Ботев, когато да стане и неговото откриване.
В този национален ден за поклонение пред героите в градинката до дома за стари хора се събраха много самоковци. Загледах се в паметника и с ужас констатирах, че той е направен от гипс. На тържеството присъстваше скулпторът и веднага ядосано го подхванах:
- Каква е тази подигравка! Кой ти е поръчал гипсова глава?...
Човекът, явно притеснен, неадекватно ме попита дали съм вярващ и ако съм такъв, настоя да се моля три седмици да не вали дъжд. След това нелепо бръщолевене скулпторът ми разказа неволите си.
Преди един ден, когато извадили фигурата от калъпа, се отцепила брадата на поета и за да не провалят откриването, отлели временен гипсов модел.
След три седмици поръчаният оригинал ще е готов – уверяваше ме човекът – но ако завали до тогава дъжд, ще станем за резил… Видях, че е много притеснен и разтревожен и за да разведря обстановката, се пошегувах:
- В много добри отношения съм със синоптика бай Минчо Празников. Много пъти ми е услугвал, ще помогне и сега…
Наистина следващите дни не валя дъжд и скулпторът си изпълни задължението – монтира оригинала.
Христо Ярловски
